Жан Кокто (Jean Cocteau)
Жан Кокто (Клеман Йожен Жан Морис Кокто) е френски поет, драматург, романист, дизайнер, филмов режисьор, художник и критик. Той е един от най-изтъкнатите художници на сюрреалистичните, авангардните и дадаистките движения и влиятелна фигура в изкуството от началото на 20-ти век. Кокто е роден в Мезон-Лафит, Ивлин, Франция в семейството на Жорж Кокто и съпругата му Йожени Леконт, известно парижко семейство. Баща му, адвокат и художник-любител, се самоубива, когато Кокто е на девет години. В неподписаната си автобиография Le livre blanc (“Бялата книга”) Кокто споделя, че баща му е подтискал хомосексуалните си наклонности. Без строго родителско присъствие, което да го държи изкъсо, 10-годишният Кокто е свободен да открие себе си. Докато живее с майка си, младият Жан не спира да рисува в тетрадките си и да пише поезия. От 1900 до 1904 г. Кокто посещава Lycée Condorcet. Жан напуска дома си на петнадесет. Публикува първия си том със стихове на деветнадесет. Кокто скоро става известен в бохемските художествени кръгове като „Лекомисленият принц“ - заглавието на том, който публикува на двадесет и две години. В ранните си двадесет години Кокто се свързва с писателите Марсел Пруст, Андре Жид и Морис Барес. През 1912 г. той си сътрудничи с Леон Бакст в Le Dieu bleu за Ballets Russes. По време на Първата световна война Кокто служи в Червения кръст като шофьор на линейка. Това е периодът, в който се среща с поета Гийом Аполинер, художниците Пабло Пикасо, Амедео Модилиани, както и много други писатели и художници, с които по-късно си сътрудничи. Руският импресарио Сергей Дягилев убеждава Кокто да напише сценарий за балет, който води до "Парад" през 1917 г. Творбата е продуцирана от Дягилев , с декори от Пикасо, либрето от Аполинер и музика от Ерик Сати. Важен, Кокто е ярък представител на авангардното изкуство, има голямо влияние върху работата на други, включително група композитори, известни като Les six. В началото на 20-те години той и другите членове на Les six посещават изключително популярен бар на име Le Boeuf sur le Toit, име, което самият Кокто има пръст в избора. Популярността му се дължи в не малка степен на присъствието на Кокто и неговите приятели. През 1918 г. се запознава с френския поет Реймон Радиге. Те си сътрудничат широко, предприемат много пътувания и ваканции заедно. Кокто освобождава Радиге от военна служба. Възхищавайки се на големия литературен талант на Радиге, Кокто популяризира творбите на приятеля си в своя артистичен кръг и организира публикуването им. Някои съвременници и по-късни коментатори смятат, че може да има романтичен компонент в тяхното приятелство. Самият Кокто е бил наясно с това възприятие и е работил сериозно, за да разсее идеята, че връзката им е сексуална. Има разногласия относно реакцията на Кокто на внезапната смърт (коремен тиф) на Радиге през 1923 г., като някои твърдят, че тя го е оставила зашеметен, отчаян и жертва на пристрастяване към опиум . През 1926 г. в Париж е поставена пиесата на Кокто „ Орфей“. Тя бързо е последвана от изложба на рисунки и „конструкции“, наречена Poésie plastique–objets, dessins. Кокто написва либретото за операта-оратория на Игор Стравински „Едипов цар“, която има оригиналното си представление в Театър „Сара Бернхард“ в Париж през 1927 г. През 1929 г. едно от най-известните му и добре известни творби, романът „Ужасните деца“, е публикуван. През 1930 г. Кокто прави първия си филм „Кръвта на един поет“, публично показан през 1932 г. През целия си живот Кокто се опитва да поддържа дистанция от политическите движения. Но по време на нацистката окупация на Франция Кокто участва в "кръгла маса" на френски и немски интелектуалци, които се срещат в хотел "Жорж V" в Париж, включително Кокто, писателите Ернст Юнгер, Пол Моран и Хенри Милон дьо Монтерлан, издателят Гастон Галимар и нацисткият правник Карл Шмит. В своя дневник Кокто обвинява Франция в неуважение към Хитлер. Кокто възхвалява възхитено скулптурите на Брекер в статия, озаглавена „Salut à Breker“, публикувана през 1942 г. Тази творба го изправя пред съда по обвинения в сътрудничество след войната. По-късно, след като се сближава с комунисти като Луис Арагон, Кокто ще нарече Йосиф Сталин като „единствения велик политик на епохата“. По-късните години на Кокто са свързани най-вече с неговите филми. Филмите на Кокто, повечето от които той е сценарист и режисьор, са особено важни за въвеждането на авангарда във френското кино и повлияват до известна степен на предстоящия жанр на френската нова вълна . През 1956 г. Кокто украсява Chapelle Saint-Pierre във Villefranche-sur-Mer със стенописи. На следващата година украсява брачната зала в Hôtel de Ville в Ментон. Жан Кокто никога не е крил своята бисексуалност. Той е автор на леко хомоеротичния и полу-автобиографичен Le Livre blanc (преведен като Бялата книга), публикувана анонимно през 1928 г. Той никога не се отрича от авторството и по-късно издание на романа съдържа неговия предговор и чертежи. Романът започва: „Доколкото се помня и дори на възраст, когато умът още не влияе на сетивата, намирам следи от любовта си към момчетата. Винаги съм обичал силния пол, който намирам за законно да наричам нежния пол. Моите нещастия дойдоха от общество, което осъжда рядкото като престъпление и ни принуждава да променим своите наклонности.“ Често творчеството му, било то литературно (Les infants terribles), графично (еротични рисунки, илюстрации на книги, картини) или кинематографично (The Blood of a Poet, Orpheus, Beauty and the Beast), е пронизано с хомосексуални нюанси, хомоеротични изображения/символизъм или лагер. През 1947 г. Пол Морихиен публикува тайно издание на Querelle de Brest от Жан Жене, включващо 29 много ясни еротични рисунки на Кокто. През последните години няколко албума с хомоеротика на Кокто са достъпни за широката публика. Кокто също е известен с романите си Le Grand Écart (1923), Le Livre blanc (1928) и Les Enfants Terribles (1929); сценичните пиеси La Voix Humane (1930), La Machine Infernale (1934), Les Parents terribles (1938), La Machine à écrire (1941) и L'Aigle à deux têtes (1946); и филмите The Blood of a Poet (1930), Les Parents Terribles (1948), Beauty and the Beast (1946), Orpheus (1950) и Testament of Orpheus (1960). Въпреки че творчеството му обхваща изяви в много различни среди, Кокто настоява да се нарича писател, класифицирайки голямото разнообразие от своите произведения – стихотворения, романи, пиеси, есета. Най-дълготрайните лични връзки на Кокто са с френските актьори Жан Маре и Едуард Дермит, когото Кокто официално осиновява. Кокто умира от инфаркт в замъка си в Мили-ла-Форет, Есон, Франция през1963 г. на 74-годишна възраст. Според неговото желание Кокто е погребан под пода на Chapelle Saint-Blaise des Simples в Milly-la-Forêt. Епитафията върху надгробната му плоча, поставена в пода на параклиса, гласи: „Оставам с вас“ („Je reste avec vous“). През 1955 г. Кокто става член на Académie Française и Кралската академия на Белгия. През живота си Кокто е командир на Ордена на Почетния легион , член на Академията Маларме, Германската академия (Берлин), Американската академия, Академията Марк Твен (САЩ), Почетен президент на филмовия фестивал в Кан , Почетен президент на Френско-Унгария Асоциация и президент на Джаз академията и на Академията на диска.
Жан Кокто (Jean Cocteau)
Показване на единствения резултат

